The Balkans in 480 minutes

The third edition of the Online Short Film Festival for Balkan cinema altcineAction! started on September 3rd, and the platform was open for a month not only for submissions – the audience could also watch, vote, and write critical reviews for the uploaded participants, all that on the festival’s website. Organized by the Athens-based AltCine, the festival provides space for uploading up to 480 minutes of short fictions, documentaries and experimental movies, made in all of the Balkan countries. In addition, altcineAction! bestows different awards for a total amount of 50 000 EUR in production grants and services for the winners’ next films. The open form of the project gives opportunity to many young and upcoming Balkan directors to present their work and also to the audience to keep in touch with the new names in film industry from this specific region. And it is no surprise that emerging filmmakers from Albania, Bosnia and Herzegovina, Bulgaria, Croatia, Cyprus, Greece, Former Yugoslav Republic of Macedonia, Kosovo, Moldova, Montenegro, Romania, Serbia, Slovenia, and Turkey filled in quickly the 480-minute quota. The movies, shown in the festival programme, were mostly students’ works and different types of short exercises. They vary in quality and degree of professionalism, but some of them reveal great sparks of talent and specific cinematic skills. In a way, the collection creates a puzzle of social issues, political or personal crises, which lie at the core of our modern culture and seem to provoke the young authors. One of the most interesting shorts in the festival programme, in my opinion, is a 4-minute animation, titled HABITAT (2013) by Ina Georgieva / Bulgaria. HABITAT is a very well-drawn dark graphic, which shows the basic model of human living by representing the primitive circle of human reproduction. With its philosophical subject, the film reminds of Jan Švankmajer’s doomed and absurd universe, yet stylistically Ina Georgieva is much closer to the expressionism, by shading amorphous and structureless figures. The claustrophobic cubes (the space for living and reproduction) are representing the disturbing unification and the misery, caused by living in the Eastern European socialist flats, with their fixed sizes and typified architecture, designed to cover only the basic human needs. There is no space left for imagination. The uncivilized manner of living, shown in the movie, speaks of neglecting of the culture. The culture is regarded as needless, and the living is reduced to its essential meaning - reproduction. This back-and-forth circle of human degradation is imprinted in Ina Georgieva’s short. INGREDIENTS (2014) by Norika Sefa / Kosovo, which deals with an inner psychological conflict of a twenty-something girl called Eeva, is an impressive (though not unseen before) female diary of fears, confusion, frustration, dreams, and desperation. The title justifies in a way the motivation or the excuse for an absence of real dramaturgical structure. There are a lot of wonderful sequences – eating strawberry with frustration, followed by Eeva nervously putting on and off clothes and then desperately lying on the bed for hours – but the lack of a plot makes INGREDIENTS an experimental impressionistic exercise. Even so, the film demands attention with the director’s skills in creating a light rhythm and proper atmosphere, there is no doubt that these “ingredients” are of great importance in this type of cinema, which seeks emotional resonance in the audience. Talking about cine-impressions, we should mention also ONE LINE (2012) by Dimitris Argyriou / Greece – a wonderfully created dream-like journey through different cities. INTELLECTUAL TRAMPS (2014) by Steven Gekas / Greece offers a different type of cinema. The director seeks a rational approach to the philosophical theme of crime and punishment. Structured as a dialogue between a criminal and the officials, who have the task to decide whether to send him to death row or in a mental institution, INTELLECTUAL TRAMPS brings well derived tension but also questions the general right of authorities to make such decisions. Engaged with social and family issues, JESUS STOPPED AT GYZI (2013) by Amerissa Basta / Greece, 2013), A DAY WITH MY FATHER (2014) by Alexis Quantas / Greece, and MAMA (2013) by Ahmet Bikiç / Turkey are important with their very clear and simple yet strong and valuable messages. MAMA is based on a true story. In 2012, world media were sharing a touching photo of a boy, lying on his own chalk drawing – his mother’s portrait. Last year, another photo with the same subject, but this time of a girl, was published in the social networks. The director Ahmet Bikiç, who made a moving film reproduction of that second photo, states the following: “The ongoing wars in the Middle East have caused countless number of children to grow up as orphans. Left with feelings of fear and anger, the memories of childhood never part with them ”. The poignant JESUS STOPPED AT GYZI (First Voting Prize) and the raw A DAY WITH MY FATHER are both original in their study of the universal theme of a loss of a parent and its consequences. Even though it shows a dose of didactics in its social criticism, JESUS STOPPED AT GYZI probably won the audience’s heart with the great performance of the young actress and its optimistic tone. As for the awards, The Second Voting Prize went to LINDA (2012) by Antonia Milcheva / Bulgaria – a short, based on a poem by the Bulgarian writer Kristin Dimitrova. The simple plot revolves around the ritual of burying a dead dog, the film’s greatest skill is the well-kept balance between the warm humor and the tragic overtones in a story told with no dialogue. PENGUNIUS (2012) by Dimitris Zahos / Greece (Third Voting Prize) and AMEL (2012) by More Raca / Kosovo (Alinda Dimitriou Award) are similar in their message that humans could easily yield to social difficulties. PENGUNIUS, based on the story by Christos Economou Penguins Outside the Accountant’s Office, is set against the background of the Greek economic crisis in the last few years. It is a really raw and life-like story about two brothers with different tempers. The younger brother, who is unruly and disobedient, does not want to accept the life “of penguins” in a politically and economically rotten system, so he often goes to jail. His older brother is unsuccessfully trying to keep him away from troubles. All this provokes their father to try to commit suicide by swallowing nails. The film is well directed visually but lacks a narrative clarity and ends somehow abruptly. On the other hand, in its wonderfully created authentic atmosphere and rhythm AMEL reminds in a way of Dardenne brothers’ TWO DAYS, ONE NIGHT / DEUX JOURS, UNE NUIT (2014) or the Bulgarian THE LESSON / UROK (2014) by Kristina Grozeva and Petar Valchanov, as they all follow a working-class female protagonist going through increasing difficulties. The absurd arises from the fact that Amel’s dream to be casted for a part in foreign movie comes true, but she could not leave Kosovo because of different obstacles, such as the complex relationship with her family or visa complications. The story of Amel reveals many actual social problems in a tight and compact narrative, conveyed visually in very realistic and simple manner. The Best Editing Award went to BOTEV IS AN IDIOT (2012) by Deyan Bararev / Bulgaria – a whole film in just one shot, in which a student argues with the old concepts of Bulgarian nationalism (personified by his teacher), implanted in the 1980s by the Socialist government as a last attempt to consolidate the nation. BOTEV IS AN IDIOT highlights the harsh problems of the outdated educational system in Bulgaria. The Best Cinematography Award was picked by HALF-BOARD HEAVEN (2012) by Giorgos Ktistakis / Greece for the great skills of the DoP Kostis Nikolopoulos in “decoupage, camera move, angles and especially light elegantly and intelligently contributed to the overall storytelling atmosphere” in a complicated story, which crosses the borders of different genres. And last but not least, altcineAction! is one of few festivals with an award for Best Critic. This year the prize was claimed by Tara Karajica for her “profound analysis on the narrative, the visual vocabulary and the author’s style”. Sotiris Dimitriou, member of the Jury, noted that the movies that took part in the 3th edition of the festival do not propose new societal forms but instead focus on exposing existing problems. As citizens and authors, the young filmmakers are examining the essential issues of our modern society and aim for possible changes. We could say that there is clearly a generation that is deeply sensitive, both socially and politically, but also very reflective on personal, inner turmoils. A generation that does not believe in “the great narratives” of 20th century, a generation that was born and lived in the last 25 years of instability, several wars, economical and political crises, protests of hope and despair, corruption and poverty. As a result, those 480 minutes of Balkan cinema lead us in many different directions. Part of the movies are socially and politically engaged, others deal with general philosophical subjects. There are well-crafted fictions, raw realistic stories, and also very talented insights into personal human crises. In conclusion, I must say that following the altcineAction! film festival is important in order to see nowadays’ society through the eyes of young Balkan filmmakers. (http://festivalists.com/post/100405497496/altcineaction)

На границата между видовете кино (Документалният конкурс на 18. МСФФ)

Жури в състав:Рада Шешич (фестивален селекционер, критик, режисьор), Костадин Бонев (режисьор), Алба Сотора (видео артист, режисьор) присъди следните награди: Награда Siemens за най-добър документален филм - „Акт на убийство” на Джошуа Опенхаймър; Почетен диплом: „Живот почти прекрасен” на Светослав Драганов; Награда на публиката - „Последните черноморски пирати” на Светослав Стоянов. По традиция селекцията на документалния конкурс на Международния София Филм Фест представя най-доброто от световния екран за последната година. Сега подбраните от режисьорите Борис Десподов и Тонислав Христов 11 заглавия извеждат на преден план засилената в последните години тенденция за смесване на документалното и игралното кино. Става дума за откъсване от класическите правила, което произлиза от желанието за обновяване на формата и играта с факта. Някои критици говорят за появата на „хибридна форма”, където все по-изтънена става границата между случайно уловения и режисирания жест, между наблюдението и намесата, действителната и манипулираната реалност, присъствието и пърформънса. Във все повече документални филми изграждането на екранния образ и средата се осъществява със средствата на игралното кино. Майстори на игралната структура в документалното кино у нас са режисьорите, подкрепени от компанията „Агитпроп” – техните филми са микс от художествен артистизъм, екзотика и оригиналност. В този смисъл, „Последните черноморски пирати” (сц. Ваня Райнова, реж. Светослав Стоянов, България, 2013) е атрактивен прочит на класически сюжет – самотен остров и изпадналите от другия свят негови обитатели, които живеят с химерата, че ще открият съкровище, носещо своя вълнуваща легенда. Героите са повече пияници, отколкото моряци, някои са откровено луди, а всички заедно - бивши престъпници. С чувство за хумор филмът проследява бляновете им по заровеното злато. Иронично съвпадение е, че с възобновяването на проекта за строителство на луксозен хотелски комплекс на Карадере правителството направи безплатен PR на пиратите. А те, от своя страна, се заканват от екрана, че са готови на живот и смърт да бранят своето райско кътче, където е и тяхното злато. Смесен е жанрът и на великолепния филм на Джошуа Опенхаймър „Акт на убийство” (Дания-Норвегия-Великобритания-Финландия, 2013), койтопрез предизвикателния игрови подход на възстановката търси онази матрица, заложена в човека, от която произлиза злото. През 1965 г. лявото правителството на Сукарно е пометено от военния режим на Сухарто, който наема екзекутори и провежда геноцид на 1 500 000 души. Опенхаймър заснема стотици екзекутори, като всеки от тях с удоволствие показва пред камерата местата, където е извършвал убийствата. Ануар Конго е 41-ият интервюиран убиец. Неговата гангстерска група, освен с проституция и кражби, се занимава и с продажба на билети за кино на черно. Често след прожекциите на американските филми, с танцова стъпка групата се пренася на другия тротоар, където се намира мястото за екзекуции. И тук се проявява първият елемент на „игра” – те „се вживяват” в убийството, сублимирайки насилието от екрана. Джошуа Опенхаймър им позволява да възстановяват своите спомени от убийствата, разигравайки ги още веднъж – като възстановка пред камерата. Възниква въпросът как тези хора искат да бъдат видени от света и един от тях предупреждава: „Този филм ще покаже, че ние бяхме много жестоки с комунистите, ще се промени историята”. Никой от екзекуторите не се разкайва истински пред камерата, но Ануар Конго често сънува лицата на убитите – кошмари, които цял живот потиска с алкохол, марихуана и жени, а до края на филма е вътрешно сломен. „Акт на убийство” не просто разобличава същността на режима, но и е филм за вината, за изпадането на човека, загубата на човешкия облик. В този смисъл е важен и политическият „Синове на облаците – Последната колония” (реж. Алваро Лонгория, Испания, 2012), който повдига въпросите за свободата и правата на човека в окупираната от Мароканското правителство територия в Западна Сахара, където голяма част от населението пребивава в политически лагери. Филмът е структуриран като мозайка от интервюта, проведени от силно ангажирания с конфликта актьор Хавиер Бардем, който е и негов продуцент. Разговорите разкриват безсилието на международната дипломация в тази ситуация, а на финала е показан списък с политиците, отказали интервю. Въпреки това, 6 месеца след появата на филма, в Западна Сахара е възстановена мисията за човешките права. „Живот почти прекрасен” (България/Белгия, 2013) е продължение на „Животът е прекрасен, нали” от 2001 г., с който започна пътят в киното на Светослав Драганов. Филмът „потъва” в трагикомичния, изпълнен с трудности живот на трима страшно различни помежду си братя: Алекс, половин украинец и фризьор, достига до мечтаната награда от конкурс на стилист Капанов; свещеникът Божидар е объркан и разкъсван между светското и святото, докато на най-малкия брат, мулата Джими, предстои сватба в Белгия. Нежни са епизодите на гробищата, срещите с баба им, както и когато Алекс подстригва Джими, преди да замине... С прецизна структура, изведена в кръгова рамка (годишнина от смъртта на майката и погребението на бабата), Светльо Драганов разказва тяхната семейна история, като деликатно изважда спотаени конфликти и стари травми. Носталгичен, пиянско екзистенциален, но твърде протяжен е „Не ме изоставяй” (реж. Сабине Любе Бакър и Нилс ван Коeворден, Холандия/Белгия, 2013) Глуповатият Марсел, съвсем наскоро изоставен от жена си, излива болките си пред своя приятел по чашка – самотния фламандски каубой Боб. Двамата пият, повръщат, седят на празни гари... Марсел се опитва да започне отначало с терапия в клиника за алкохолици, но и тя се проваля. Филмът е по-интересен със своя фон: пустотата на малкия белгийски град, където концентрацията на скуката и самотата се разрежда единствено с ром и бира. В обратната тоналност е италианският „Специални нужди” (реж. Карло Зорати, Германия/Италия/Австрия/Франция, 2013). Разказва как девственият аутист Еней потегля на пътешествие до Австрия, за да търси професионални любовни ласки, окуражаван от двамата си най-близки приятели, един от които е самият режисьор на филма. Персонажите играят сами себе си в предварително изграден разказ, а по непретенциозно лежерния си тон филма напомня на „Правилата на ергенския живот” на Тонислав Христов. Провалено е доброто хрумване на „Нежни терористи” (реж. Павол Пекарчик, Иван Остроховски и Петер Керекес, Словакия/Чехия/Хърватия, 2013). Вместо да изведе силна метафора за абсурдните параметри на комунистическия режим чрез съдбите на псевдоанархисти, попаднали в затвора за нелепи подривни деяния, филмът се фокусира в неособено интересния им сегашен живот. Епизодът, в който бивш политически затворник и настоящ бояджия разчертава килията си с мече върху асфалта с думите „Ето това беше комунизмът – където спиш, там се изхождаш”, е единственото силно смислово-визуално петно във филма. Изобразително мощен и ексцентричен е „Тръбата” (реж. Виталий Мански, Русия/Германия/Чехия, 2013). Тръгва от оглозганите сибирски степи към охолния Кьолн, по маршрута на газопровода „Северен поток” и пътьом изследва абсурдите на живота наоколо (като подход напомня „Коридор № 8”на Борис Десподов.). Камерата минава през суровите сибирски пустини, продължава към място, означено с огромен надпис „Европа – Сибир”, където се провежда сватбен ритуал, а младоженецът символично пренася на ръце булката в Европа. По време на репетиция на маса руснаци от читалищен оркестър се питат помежду си за кого са гласували и за кого (пак) ще гласуват - всички отговарят „Путин”. Гротесковата носталгия на старото поколение (руснаци и украинци) по СССР е материализирана в организирани площадни манифестации, завършващи с цветя пред паметник на Ленин. В кафкиански ключ се показва животът на чех, работещ в крематориум. Следва реч от на честването на 30-годишнина от подписването на споразумението за „Северен поток”, произнесена провлачено от дебелокрака немкиня. Фреска на зачервени тела сред разтегателни маси, покрити с винервурсти и бира. Съветският абсурд е тема на „Електро Москва” (реж. Елена Тихонова и Доминик Шприцендорфер, Австрия, 2013), подплатенс оригинален дикторски текст, оглеждащ от нов ъгъл историята на ХХ век и произнесен на английски с руско метално произношение. Денем съветските учени изобретявали спътници, ракети и бомби за КГБ, а нощем, за да създават най-причудливи открития, тайно изнасяли редки части от складовете или си ги набавяли от бунища и битаци. Едно от тези изобретения е братът-близнак на западния синтезатор, носещ скромното название „Советский электромузыкальный инструмент”. Неговата енигма се състои в това, че нито един клавиш не може да повтори вече произведен звук, досущ като лозунга на филма: „Да става, каквото ще става, така или иначе, нещо ще се случи. Никога не е било време, когато не е било нищо”. Времето в родопското село Сатовча обаче не тече така. Там историко-политическите промени са съставили абсурден микс от мирогледи. В извънконкурсния „Истории за храната и душата” (България/Финландия, 2013)режисьорът Тонислав Христов изгражда колективен портрет на жителите от различни етноси и с различни политически убеждения, на които може да се гледа като на представителна извадка на политическото статукво: атакист (твърдящ, че Волен Сидеров е имал космическа идея да прати „Циганите на Сатурн”), няколко убедени комунисти (които разказват как турците сами са предложили да им сменят имената), няколко турци (които ги опровергават) и опозиционер-либерал (който приема „дори хомосексуализма”). Този микропарламент упражнява своята власт върху жените в селото по стара патриархална традиция. Но някои от по-еманципираните съпруги, прихванали нещо от феминизма, провеждат малък „референдум” за посещаване на местния клуб, където мъжете по цял ден играят табла и пият ракия. Според герой от филма, „Всяко зло идва от телевизора, т.е. от София. А най-вредни са сериалите, които жените гледат по цял ден, защото прекъсват естествения прираст на населението”. Влиянието на телевизионните сериали е темата на „Късмет” (реж. Нина Мария Паскалиду, Кипър/Гърция/Хърватия/Обединени арабски емирства/България -Агитпроп, 2013). Филмът разказва как в действителност турските сериали, със своите силни и смели героини, са успели да вдъхнат кураж на много жени от арабския свят да направят решителни промени в своя живот. Сходен епизод има и в „Последните черноморски пирати”, когатолудичката Елена, мечтаеща за пищна сватба с един от пияниците-златотърсачи, впива очи в телевизора, по който върви турски сериал. А той, който вечно я лъже, романтично й казва „seni seviyorum” („обичам те” на турски). Разтърсващият любовен епос от екрана завладява прозаичната реалност. Според изследване, откакто в Бутан е разрешена телевизията (1999 г.), страната се нарежда на осмо място сред 20-те най-щастливи страни в света. Режисьорът на „Щастие” (Финландия/Франция/Бутан, 2013) Томас Белмес първоначално тръгва от идеята да направи филм за влиянието на телевизията в най-затънтените бутански села. Но когато попада на малкия монах Пейнякги (бутанския Жан-Пиер Лео, както режисьорът го нарича), изпратен в манастир след смъртта на баща си, филмът се концентрира върху него, а темата за телевизията става вторична. Поетично, макар и със средствата на игралната постановка, е изследван битът в контрастите между манастира, затънтеното село и града - метафора за бавната модернизация на Бутан. Въпреки това, „Щастие” завършва тезисно, с фреска на лица – без изражение, зомбирани в екрана, а от звуковата пътека се долавя трополене и крясъци от американския кеч. Независимо от формата и подхода, стойностното като теми и съдържание документално кино винаги ще печели своята публика. Годар твърди, че „Всички велики игрални филми се приближават към документалността, също както всички велики документални филми клонят към игралното”. В този смисъл, по-важните въпроси са и по-общи - кои истории си заслужава да се разкажат и спазва ли се етиката в отношението към персонажите... (Публикувано във в-к Култура)

Stories only exist, when remembered 16th International Sofia Film fest (9-18-29 March, 2012)

For the 16th time in a row Sofia became, at least for a week, a cross point for the ever moving in different directions world cinema and the emotions, evoked by the films in the competition and the meetings with their young authors will reverberate for a long time in reflections, conversations and publications. Because "stories only exist, when remembered” - this is the literal translation of the title of young Brazilian director Julia Murat's feature length debut "Historias que so existem quando lembradas" (2011, Brazil/Argentine/France) (the official English title is “Found Memories”), which won the Grand Prize for best film at the festival. And we can go on and say that stories exist, when they are in constant motion, when they are being told, acted out, reconstructed and interpreted…But most important of all – when the movies stick in the mind of the audience for a long time. And indeed, it felt like if after the festival screenings, we were all carried away in the dreamlike rhythm of a road movie to an endless wandering between time and space, escapes and devotion, yearning and impossibility; to an amalgam of dreams, memories, realities and all kind of film stories.

“Found memories” begins with a stylized observation of the repetitious daily routines of a group of old men and women in a remote and lifeless part of the Brazilian country. Then a young female photographer appears out of the blue and her presence shakes up the whole village. Initially, she is met with mistrust and cold detachment by the locals but gradually, she manages to enliven their memories and stir up their stagnant yearnings. She unwittingly revivifies their dull lives. The juxtaposition of the pastel character portraits, pictorial landscapes and still lives with details from the everyday life, shot by the director of photography Lucio Bonelli on one hand with the incrusted in the story symbolic black and white photographs, made with a camera obscura technique, on the other, creates a metaphorical contrast. The photographs depict the same objects, but by blurring their concrete physical outlines, they are delving deeper, beyond the exoticness of the visible. “Found memories” is a personal and intimate film, because director Julia Murat inserts into the story the experiences she had while shooting her documentaries about the same desolated Brazilian country, where her fiction debut is set - Jotuomba, as well as her own relationships with the local people. The main character in the film - young Ritta (Lisa Favero) somehow resembles an Agnes Varda character. She has no biography and she is going in no particular direction - she just follows the rails with her camera, without roof or law. She doesn’t settle for too long in a particular place and it looks like it is in fact the lens of her camera that determines unwittingly which way she will go. Much alike is the female character in the feature length debut of Bulgarian director Konstantin Bojanov “Ave” (2010; Award for best director and three others) – she is painfully frivolous, fairy and enchanting. Trying to shake off from herself, Ave (Anjela Nedialkova) sets out on the road, with a last hope of finding her brother. That hope soon blends with fantasies, mythomania and a desire to change identities. On the road she runs into Kamen (Ovanes Torosian), who is going to Ruse to attend the funeral of a friend of his, who has committed suicide. In an interview, made for “Kultura” (see issue №41, 2011), director Konstantin Bojanov stated that: “I have always found something cathartic in the process of travelling. Being on a move helps me escape from myself and it’s also a way to avoid the constant self-examination.” “Ave” is a small, tender and poetic movie about a yearning for dissolution of the ego, about disappearing, but also about maturing. The narrative is moving in moderate tempo along the lonely highways and the young actors are delightful in depicting the anxious, emotional fluctuations of their characters, whether they are hitch-hiking or standing in the muted light of a hotel room, lost together at a nondescript railway station or getting to know each other at a deserted port. The movie follows the inner rhythm of its characters and decidedly, even though in a slow and delicate way, changes its mood from cheerfulness and vitality to hopelessness and tender melancholy. Each frame is like a painting spread in motion, in which the dramaturgy of the fine story is unfolding. The other Bulgarian feature-length fiction debut in the competition “Faith, Love and Whisky” (2012, coproduction with USA, director Kristina Nikolova) also shares some of the specifics of the road movie genre. Like “Ave”, it examines closely the themes of love, escaping and maturing, but in this case, through the dilemma of the main female character, who’s torn apart between two contrasting worlds. Nelly (Ani Stoyanovska) comes to Bulgaria to make her choice between the symmetrical, well-arranged life with her fiancée in America and the careless, lax, directionless existence of her infantile childhood friends, among whom is her first love – Val (Valery Iordanov). She finds out that nobody has grown up and not much have changed in her old world and she let herself be gradually carried away by the “unbearable lightness of being”. She runs away on a road trip with Val, and while they are wandering around night clubs and deserted beaches, only the empty bottles, lit by the tender light of the sunset, measure their time. “Faith, love and whisky” is a confessional film and the fact that it’s somewhat uneven makes it sounds like an anxious, breathless love essay. Although the movie lacks character depth and a bit of passion, has some rhythmical problems and it’s also clumsy at times, it still manages to tell its story in a sincere and emotional way. Like in the debut movie of Valery Iordanov as a director - “Sneakers” (co-directed with Ivan Vladimirov), here we also have two endings. Kristina Nikolova interweaves beautiful visions of possible conclusions of an impossible love. “Future lasts forever” (2011, Turkey/France/Germany) is director Ozcan Alper’s second feature length film. Three years ago, his first – the beautiful “Autumn”- was showed during the 13th Sofia film fest. Both films are chamber pieces: internal collisions that are developing in a larger political context. Like Rita from “Found Memories”, Sumru (Gaye Gursel) travels alone, but she has a particular aim – she’s gathering elegies and stories about the Kurd genocide. Somewhere on the road her beloved one has left her and later on in the movie, we find out that he has died. Painful secrets from the past are revealed through the innocent eyes of Sumru. There are interviews with widows of Kurds that has been killed, made in a quasi-documentary style and their sobs and groans sound like mournful chants. “Future lasts forever” is a tender and ascetic movie with beautiful landscapes from the vast Turkish wilderness. It is an elegy, which delicately, almost unnoticeably blends together a love story, a road movie, a drama and an important historical and political theme, although it tends to lose its focus at times. The Jameson short film award also went to a road movie of a kind - the 15 minutes short movie of the young author Neda Morfova, “Morning” (2012, Bulgaria). The story is told almost in real time - in the middle of the night, a teenage girl that has committed some minor offence (the wonderful Kalina Stancheva) and a young policeman (Vesselin Anchev), who must drive her home from the police station, are travelling in his car. Gradually, through some little story twists, the long ride becomes an occasion for the two to become closer to each other. Like the movie “Fish tank” by director Andrea Arnold, “Morning” examines the teenage years as a swift and dynamic period full of internal transitions, mood changes and also a period when it’s very easy to form objects of admiration, and eventually experience the first unclear, tenderly-juvenile thrills of falling in love with them. The narrative unfolds smoothly in a moderate tempo through the dialogue and the movie astounds with its vision and also the ability of the young director to work with the actors. Two other films from the competition deal with teenage problems – the Canadian “The Odds” (2010, director Simon Davidson) and “Magic Valley” by director Jaffe Zinn (2011, USA), which won the Special prize of the jury. In both movies we see manifestations of juvenile cruelty, evoked by painful monotony and the deadly blankness of the young characters. While in “The Odds” it’s the seemingly harmless flirting of the youths with gambling that leads to obsessions and excess, in “Magic valley” the futility of existence and the loss of all values have totally taken over. While tons of fish are rotting in the surroundings of the small town of Buhl, Idaho, tension is rising because of the disappearance of a young girl. The fish, suffocated because of the lack of oxygen is a distinctive metaphor for the soulless, apathetic existence of the teenagers in the isolated American country. In the same vein as Gus Van Sant’s “Elephant” and Susanne Bier’s “In a better world”, “Magic Valley” makes a serious analysis on the subject of sadistic impulses and innocent violence, aroused by the lack of an adequate attitude of the parents towards their children’s problems. A different kind of a rotten reality is observed in the Russian chaos of the 90-ies, after the fall of the communist system. After the dying out of the old phony values, the Russian society is openly overtaken by a hollow and brutal “eat up the whole world” kind of consumerism. And unfortunately, this world is as empty as a thrown out can of Pepsi Cola. It’s a dummy hallucination, an aggressive promotional campaign, a stupid and intrusive advertising line. In his screen adaptation of Victor Pelevin’s eponymous novel “Generation P”, director Victor Ginzburg follows closely the original text. But the malicious textual flirting of Pelevin with different significations and meanings is translated to the screen as a tidal wave of overwhelming information, abundance of quotations and references, visual kitsch and sham staging… Even though the ending refers ironically to multiple cultural and historical examples of empires falling apart, the film leaves you exhausted with its deliberately bad taste, that’s blown out of scale. Another rather superfluous film is “Holy flying circus” (2011, UK) by director Owen Harris. It is funny, although it seems pale and lifeless compared to the genius Monty Python movies and TV skits. It is a movie made by cinephiles for cinephiles. Precisely because of their love for the cinema and because of their dedicated work for many years of bringing the world cinema in Sofia, Sofia Film Fest director Stephan Kitanov and his crew received the recently established Award of the Association of film producers in Bulgaria. The 16th edition of the International Sofia Film Fest left us on the crossroads between the tender melancholy of careless living and the seriousness of mature choices; between the etherealness of the road movies and harsh critic of social reality. We will surely wander about the different film pieces for a long time and we will continue to talk about the stories we’ve seen, in order to remember them. Katerina Lambrinova This text is published in the 30th of March, 2012 issue of “Kultura” newspaper. http://www.kultura.bg/bg/print_article/view/19532

THE DIMENSSIONS OF SHVANKMAJER’S UNIVERSE

Shvankmajer’s universe is a dark, absurd and doomed place. He is an artist but also a philosopher, who examines the human soul. In “Dimensions of the dialogue” Shvankmajer is preoccupied with the inability for communication with the Other in archetypical situations, in which he is scrutinizing the different modifications and stages of the intercourse. This is a very pessimistic study of some of the basic types of dialogue between people, which emphasize the possibility of their failure. The fundamental problem that is examined is the lack of understanding. The conflict between the different sides communicating with each other is materialized on the screen through different methods and techniques. EXHAUSTIVE DISCUSSION In the first segment, an exercise on forced congruence, Shvankmajer is “reviving” a painting from Giuseppe Arcimboldo, an Italian painter, who had worked in the High Renaissance. He is best known for his “Fantastic portraits” of human faces, composed by diligently selected and inserted into the picture objects from everyday life, such as fruits, vegetables, flowers or books. These objects often serve as an allegory of the primary elements or the four seasons. Arcimboldo was rediscovered by the surrealists in the twentieth century. When surrealism came into fashion, wide public interest in Arcimboldo’s work was revitalized and he is now considered one of the predecessors of the movement. Using the model of Arcimboldo’s fantastic portraits, Svankmajer creates an allegory of different types of behavior and human tempers, which are destroying one another. A head, made from food, becomes a metaphor of the human being, which expresses the most primitive level of living. This head meets another head that symbolize the technical progress of mankind. The two heads attack each other. Primitivism is destroyed by civilization’s advancement. The head that has won the battle vomits something that is a rough hybrid between the two. That is a clear metaphor of the weaker, accepting the rules, imposed to him by force by the stronger. Afterwards, another head appears. It symbolizes the intellectual and artistic principle in human nature and is made out of papers, pages, writing materials, rulers and pencils. That new head is attacked by the primitive one and is desecrated by it. The act of metamorphosis seems endless. But now the initial logic is altered in order to express the idea of the universal chaos of elements, which form the living matter. The main theme of communication is giving way to another, no less important subject – the essence of the man as a blend of flesh and ideals. Mixtures of piled up and coarsely grounded matter are gradually turning into human faces. The last collision is a parody of the aspiration for perfection – two almost identical heads meet each other. In the last evolution step we see the birth of many copies of the original image. The methods of a repressing totalitarian system, which strives for unification and assimilation of the individual by putting it into ideological frames, are implied in the symbolic act of eating and digestion, expectorating and vomiting of the weaker. PASSIONATE DISCOURSE The second segment is dealing with the relationship between the man and the woman. In an interview about “Last tango in Paris” Bernardo Bertolucci says that “every sexual relationship is condemned” and also that “one destroys itself and even his partner”. Shvankmajer makes his figures of a man and a woman from plasticine. The chosen material refers to the various myths of human creation from clay and accents on the inevitable, archetypical male-female conflict. The figures are situated on the opposite sides of a table. Their kiss turns into a sexual intercourse. Shvankmajer presents this intercourse in a very beautiful and aesthetical way: the two bodies melt and fuse into a homogenous whole. It is a moment of physical and spiritual unity. After the copulation, the figures recover their identities, move away from each other and get back to their indicated positions at the two opposite sides of the table. Then we notice a small shapeless piece, left from the sexual intercourse. This piece from their flesh makes timorous steps towards its parents, but it’s being rejected. The buck passing escalates into a serious conflict, and hatred provokes aggression. The desire to hurt the other is depicted plastically by the numerous wounds the man and the woman are inflicting on each other and the scars that they are leaving on their bodies. Death and sex are showed by the same means of expression: dissolving of the ego and the flesh and fusion. FACTUAL CONVERSATION The third segment deals with the problems of collaboration and dialogue, but there are also satirical political implications. Two heads with the physical features of political figures are interacting on the principle of mutual benefit. In a particular moment this well-working mechanism begins to crack up. The two heads begin to lack coordination and make serious mistakes. But despite all that, the mechanism continues to work under its own momentum until its total self-destruction. The underlying ideas in the segment are presented on the screen in a very ironic and ingenious way by using objects and gestures from everyday life like a toothbrush and toothpaste, a shoe and a shoe-lace, a pencil and a pencil-sharpener; a slice of bread and a knife with butter. The method, used by the Czech director in “Dimensions of the dialogue” is stop-motion. In many of his other movies Shvankmajer interprets such themes as loneliness, freedom, the essence of the human nature and the incapability of people to communicate with each other as well. He sculptures the images of the subconsciousness like fantasies or nightmares with “Kafkaesque” elements of fear, terror and dark absurd. Svankmajer uses his intuition and sensitiveness to create the atmosphere of his movies, but he also uses the absurd like a mind weapon to provoke the viewer to think. In Svankmajer’s art, like in Albert Camus’s essay “The Myth of Sisyphus”, the absurd is born in the confrontation between the human desire for clarification and meaning and the senseless silence of the universe. Svankmajer choses to deal in his work with the existential themes of modernism, which only the biggest geniuses in art, literature and philosophy would dare to tackle. Katerina Lambrinova

Окото на Анри Картие-Бресон

"The photograph itself doesn't interest me. I want only to capture a minute part of reality.In photography, the smallest thing can be a great subject. The little, human detail can become a Leitmotiv. The most difficult thing for me is a portrait. You have to try and put your camera between the skin of a person and his shirt.To me, photography is the simultaneous recognition, in a fraction of a second, of the significance of an event."
Бащата на модерния фотожурнализъм Анри Картие-Бресон е един от първите артисти, които улавят живота на улицата в неговите знакови проявления и форми. Портретите на Бресон се превръщат в синекдоха на човешката съдба в нейната многоплановост и дълбочина. Фотографът разкрива своя творчески подход: „трябва да фокусираме едновременно разумът, окото и сърцето”, а Пиер Асулен, един неговите изследователи и биографи, го нарича „Окото на века”. Роден в началото на двадесети век, изключително динамичен период от социално-културологична гледна точка, Бресон успява да бъде част от големите му събития: посещава срещите на сюрреалистите в Париж, пътува в комунистически страни като Румъния, Китай, Куба, пребивава в Русия през 1953-та година, след смъртта на Сталин.
Стената, която разделя Европа в продължение на 28 години, поради несъвместимостта на две огромни полюсни идеологии, е тема, която дълго занимава фотографа. Предмет на неговите журналистически огледи върху траурна Германия стават индустриалните и човешки развалини. Авторският почерк на Бресон се откроява, както в прецизността на постановката така и с непосредствеността на внушението. Творбите му от различни периоди покават умение за широкоспектърна рефлексия върху социално-политическата реалност, а самите снимки, като художествени артефакти, изразяват намерения баланс в твърде неудобната ситуация на артиста, намиращ се между творческата спонтанност и журналистическия репортаж.През 1927-28-ма Бресон посещава курс по изобразително изкуство в ателието на известния кубист и изкуствовед Андре Лот, намиращо се в един от най-живописните парижки квартали Монпарнас. По това време често присъства на скандалните сюрреалистични соарета, където се запознава с Ман Рей и се увлича по фотографията завинаги. За разлика от Ман Рей, Бресон не се опитва да създава нова реалност, а се стреми да запечата в статично изображение именно онзи конкретен житейски материал от реалността, който носи внушение за екзистенциалност. „Ние си играем с неща, които са детерминирани да бъдат изгубени, а когато те наистина изчезнат, е невъзможно да ги върнем обратно в живота си.” Мимолетността на живеенето е закодирано във фотографията. Сартър на кей, деца облегнати на Берлинската стена, хипи-кемповете, движещи се влакове, застинали завинаги в изображението, тесни Ню Йоркски улички, населявани от самотници – всичко това е запечатано във времето от майстора на фотографията Анри Картиер-Бресон.През 30-те години Бресон пътува из Америка и Мексико с фотоапарат „Лейка” в ръка и една раница на гръб. В Испания през 1938 година Бресон заснема документален филм „Победата на живота”, в който разглежда историите на противниците на режима на Франко, лежащи в мизерна болница. Анархизмът става изключително важна тема за Бресон и чрез много фоторепортажи той ще покаже истинското лице на Гражданската война. Същата година Бресон снима още един филм „Испания ще живее”, чиито сценарий е написан от Жорж Садул, едно от първите значими имена в теорията и историята на киното. Тези два документални филма стават изключително популярни във Франция, а Бресон продължава своя път в кино изкуството като става втори асистент на големия френски режисьор Жан Реноар в знаменития му филм „Правилата на играта”от 1939 година. През 1945-та Бресон прави документалния филм „Завръщането”, разказ за милионите военнопленници, които поемат по разрушените пътища на Германия, за да се завърнат в своите родни места. Бресон пък ще се върне в Америка в началлото на 70-те години, за да заснеме два филма „ Калифорнийски импресии” и „Южни експозиции”, които представляват своебразни дневници за пътуванията му и срещите с обикновени хора и техните необикновени истории. Известната френска актриса Изабел Юпер, разглеждайки фотографиите на Бресон, възкликва: „ Можем да си представим историите на тези хора: откъде идват, къде са били...Можем да си представим как се движат, да видим походката им, да ги чуем как дишат, как се смеят и всичко това е закодирано в едно статично изображение.” И наистина, творбите на Анри Картие-Бресон тръгват от единичната съдба, но водят към колективната история на човечеството. Обективът му открива знаците, а след това ги фотоувеличава, за да добият размерите на огромни екзистенциални ситуации.

"Без самота, без усещане за времето, без страстта на тишината, без възбудата и въздържанието на цялото тяло, без треперенето от страх, без скитането из нещо сенчесто и невидимо, без спомен за животинското, без меланхолия, особено без меланхолия, няма радост."