неделя, 4 май 2014 г.

На границата между видовете кино (Документалният конкурс на 18. МСФФ)

Жури в състав:Рада Шешич (фестивален селекционер, критик, режисьор), Костадин Бонев (режисьор), Алба Сотора (видео артист, режисьор) присъди следните награди: Награда Siemens за най-добър документален филм - „Акт на убийство” на Джошуа Опенхаймър; Почетен диплом: „Живот почти прекрасен” на Светослав Драганов; Награда на публиката - „Последните черноморски пирати” на Светослав Стоянов. По традиция селекцията на документалния конкурс на Международния София Филм Фест представя най-доброто от световния екран за последната година. Сега подбраните от режисьорите Борис Десподов и Тонислав Христов 11 заглавия извеждат на преден план засилената в последните години тенденция за смесване на документалното и игралното кино. Става дума за откъсване от класическите правила, което произлиза от желанието за обновяване на формата и играта с факта. Някои критици говорят за появата на „хибридна форма”, където все по-изтънена става границата между случайно уловения и режисирания жест, между наблюдението и намесата, действителната и манипулираната реалност, присъствието и пърформънса. Във все повече документални филми изграждането на екранния образ и средата се осъществява със средствата на игралното кино. Майстори на игралната структура в документалното кино у нас са режисьорите, подкрепени от компанията „Агитпроп” – техните филми са микс от художествен артистизъм, екзотика и оригиналност. В този смисъл, „Последните черноморски пирати” (сц. Ваня Райнова, реж. Светослав Стоянов, България, 2013) е атрактивен прочит на класически сюжет – самотен остров и изпадналите от другия свят негови обитатели, които живеят с химерата, че ще открият съкровище, носещо своя вълнуваща легенда. Героите са повече пияници, отколкото моряци, някои са откровено луди, а всички заедно - бивши престъпници. С чувство за хумор филмът проследява бляновете им по заровеното злато. Иронично съвпадение е, че с възобновяването на проекта за строителство на луксозен хотелски комплекс на Карадере правителството направи безплатен PR на пиратите. А те, от своя страна, се заканват от екрана, че са готови на живот и смърт да бранят своето райско кътче, където е и тяхното злато. Смесен е жанрът и на великолепния филм на Джошуа Опенхаймър „Акт на убийство” (Дания-Норвегия-Великобритания-Финландия, 2013), койтопрез предизвикателния игрови подход на възстановката търси онази матрица, заложена в човека, от която произлиза злото. През 1965 г. лявото правителството на Сукарно е пометено от военния режим на Сухарто, който наема екзекутори и провежда геноцид на 1 500 000 души. Опенхаймър заснема стотици екзекутори, като всеки от тях с удоволствие показва пред камерата местата, където е извършвал убийствата. Ануар Конго е 41-ият интервюиран убиец. Неговата гангстерска група, освен с проституция и кражби, се занимава и с продажба на билети за кино на черно. Често след прожекциите на американските филми, с танцова стъпка групата се пренася на другия тротоар, където се намира мястото за екзекуции. И тук се проявява първият елемент на „игра” – те „се вживяват” в убийството, сублимирайки насилието от екрана. Джошуа Опенхаймър им позволява да възстановяват своите спомени от убийствата, разигравайки ги още веднъж – като възстановка пред камерата. Възниква въпросът как тези хора искат да бъдат видени от света и един от тях предупреждава: „Този филм ще покаже, че ние бяхме много жестоки с комунистите, ще се промени историята”. Никой от екзекуторите не се разкайва истински пред камерата, но Ануар Конго често сънува лицата на убитите – кошмари, които цял живот потиска с алкохол, марихуана и жени, а до края на филма е вътрешно сломен. „Акт на убийство” не просто разобличава същността на режима, но и е филм за вината, за изпадането на човека, загубата на човешкия облик. В този смисъл е важен и политическият „Синове на облаците – Последната колония” (реж. Алваро Лонгория, Испания, 2012), който повдига въпросите за свободата и правата на човека в окупираната от Мароканското правителство територия в Западна Сахара, където голяма част от населението пребивава в политически лагери. Филмът е структуриран като мозайка от интервюта, проведени от силно ангажирания с конфликта актьор Хавиер Бардем, който е и негов продуцент. Разговорите разкриват безсилието на международната дипломация в тази ситуация, а на финала е показан списък с политиците, отказали интервю. Въпреки това, 6 месеца след появата на филма, в Западна Сахара е възстановена мисията за човешките права. „Живот почти прекрасен” (България/Белгия, 2013) е продължение на „Животът е прекрасен, нали” от 2001 г., с който започна пътят в киното на Светослав Драганов. Филмът „потъва” в трагикомичния, изпълнен с трудности живот на трима страшно различни помежду си братя: Алекс, половин украинец и фризьор, достига до мечтаната награда от конкурс на стилист Капанов; свещеникът Божидар е объркан и разкъсван между светското и святото, докато на най-малкия брат, мулата Джими, предстои сватба в Белгия. Нежни са епизодите на гробищата, срещите с баба им, както и когато Алекс подстригва Джими, преди да замине... С прецизна структура, изведена в кръгова рамка (годишнина от смъртта на майката и погребението на бабата), Светльо Драганов разказва тяхната семейна история, като деликатно изважда спотаени конфликти и стари травми. Носталгичен, пиянско екзистенциален, но твърде протяжен е „Не ме изоставяй” (реж. Сабине Любе Бакър и Нилс ван Коeворден, Холандия/Белгия, 2013) Глуповатият Марсел, съвсем наскоро изоставен от жена си, излива болките си пред своя приятел по чашка – самотния фламандски каубой Боб. Двамата пият, повръщат, седят на празни гари... Марсел се опитва да започне отначало с терапия в клиника за алкохолици, но и тя се проваля. Филмът е по-интересен със своя фон: пустотата на малкия белгийски град, където концентрацията на скуката и самотата се разрежда единствено с ром и бира. В обратната тоналност е италианският „Специални нужди” (реж. Карло Зорати, Германия/Италия/Австрия/Франция, 2013). Разказва как девственият аутист Еней потегля на пътешествие до Австрия, за да търси професионални любовни ласки, окуражаван от двамата си най-близки приятели, един от които е самият режисьор на филма. Персонажите играят сами себе си в предварително изграден разказ, а по непретенциозно лежерния си тон филма напомня на „Правилата на ергенския живот” на Тонислав Христов. Провалено е доброто хрумване на „Нежни терористи” (реж. Павол Пекарчик, Иван Остроховски и Петер Керекес, Словакия/Чехия/Хърватия, 2013). Вместо да изведе силна метафора за абсурдните параметри на комунистическия режим чрез съдбите на псевдоанархисти, попаднали в затвора за нелепи подривни деяния, филмът се фокусира в неособено интересния им сегашен живот. Епизодът, в който бивш политически затворник и настоящ бояджия разчертава килията си с мече върху асфалта с думите „Ето това беше комунизмът – където спиш, там се изхождаш”, е единственото силно смислово-визуално петно във филма. Изобразително мощен и ексцентричен е „Тръбата” (реж. Виталий Мански, Русия/Германия/Чехия, 2013). Тръгва от оглозганите сибирски степи към охолния Кьолн, по маршрута на газопровода „Северен поток” и пътьом изследва абсурдите на живота наоколо (като подход напомня „Коридор № 8”на Борис Десподов.). Камерата минава през суровите сибирски пустини, продължава към място, означено с огромен надпис „Европа – Сибир”, където се провежда сватбен ритуал, а младоженецът символично пренася на ръце булката в Европа. По време на репетиция на маса руснаци от читалищен оркестър се питат помежду си за кого са гласували и за кого (пак) ще гласуват - всички отговарят „Путин”. Гротесковата носталгия на старото поколение (руснаци и украинци) по СССР е материализирана в организирани площадни манифестации, завършващи с цветя пред паметник на Ленин. В кафкиански ключ се показва животът на чех, работещ в крематориум. Следва реч от на честването на 30-годишнина от подписването на споразумението за „Северен поток”, произнесена провлачено от дебелокрака немкиня. Фреска на зачервени тела сред разтегателни маси, покрити с винервурсти и бира. Съветският абсурд е тема на „Електро Москва” (реж. Елена Тихонова и Доминик Шприцендорфер, Австрия, 2013), подплатенс оригинален дикторски текст, оглеждащ от нов ъгъл историята на ХХ век и произнесен на английски с руско метално произношение. Денем съветските учени изобретявали спътници, ракети и бомби за КГБ, а нощем, за да създават най-причудливи открития, тайно изнасяли редки части от складовете или си ги набавяли от бунища и битаци. Едно от тези изобретения е братът-близнак на западния синтезатор, носещ скромното название „Советский электромузыкальный инструмент”. Неговата енигма се състои в това, че нито един клавиш не може да повтори вече произведен звук, досущ като лозунга на филма: „Да става, каквото ще става, така или иначе, нещо ще се случи. Никога не е било време, когато не е било нищо”. Времето в родопското село Сатовча обаче не тече така. Там историко-политическите промени са съставили абсурден микс от мирогледи. В извънконкурсния „Истории за храната и душата” (България/Финландия, 2013)режисьорът Тонислав Христов изгражда колективен портрет на жителите от различни етноси и с различни политически убеждения, на които може да се гледа като на представителна извадка на политическото статукво: атакист (твърдящ, че Волен Сидеров е имал космическа идея да прати „Циганите на Сатурн”), няколко убедени комунисти (които разказват как турците сами са предложили да им сменят имената), няколко турци (които ги опровергават) и опозиционер-либерал (който приема „дори хомосексуализма”). Този микропарламент упражнява своята власт върху жените в селото по стара патриархална традиция. Но някои от по-еманципираните съпруги, прихванали нещо от феминизма, провеждат малък „референдум” за посещаване на местния клуб, където мъжете по цял ден играят табла и пият ракия. Според герой от филма, „Всяко зло идва от телевизора, т.е. от София. А най-вредни са сериалите, които жените гледат по цял ден, защото прекъсват естествения прираст на населението”. Влиянието на телевизионните сериали е темата на „Късмет” (реж. Нина Мария Паскалиду, Кипър/Гърция/Хърватия/Обединени арабски емирства/България -Агитпроп, 2013). Филмът разказва как в действителност турските сериали, със своите силни и смели героини, са успели да вдъхнат кураж на много жени от арабския свят да направят решителни промени в своя живот. Сходен епизод има и в „Последните черноморски пирати”, когатолудичката Елена, мечтаеща за пищна сватба с един от пияниците-златотърсачи, впива очи в телевизора, по който върви турски сериал. А той, който вечно я лъже, романтично й казва „seni seviyorum” („обичам те” на турски). Разтърсващият любовен епос от екрана завладява прозаичната реалност. Според изследване, откакто в Бутан е разрешена телевизията (1999 г.), страната се нарежда на осмо място сред 20-те най-щастливи страни в света. Режисьорът на „Щастие” (Финландия/Франция/Бутан, 2013) Томас Белмес първоначално тръгва от идеята да направи филм за влиянието на телевизията в най-затънтените бутански села. Но когато попада на малкия монах Пейнякги (бутанския Жан-Пиер Лео, както режисьорът го нарича), изпратен в манастир след смъртта на баща си, филмът се концентрира върху него, а темата за телевизията става вторична. Поетично, макар и със средствата на игралната постановка, е изследван битът в контрастите между манастира, затънтеното село и града - метафора за бавната модернизация на Бутан. Въпреки това, „Щастие” завършва тезисно, с фреска на лица – без изражение, зомбирани в екрана, а от звуковата пътека се долавя трополене и крясъци от американския кеч. Независимо от формата и подхода, стойностното като теми и съдържание документално кино винаги ще печели своята публика. Годар твърди, че „Всички велики игрални филми се приближават към документалността, също както всички велики документални филми клонят към игралното”. В този смисъл, по-важните въпроси са и по-общи - кои истории си заслужава да се разкажат и спазва ли се етиката в отношението към персонажите... (Публикувано във в-к Култура)

Няма коментари:

Публикуване на коментар